Джакпот

Ще пропусна възможността за хитри коментари около Европейското и колко ли са били печалбите начерното тото. Темата за джакпотите, обаче, си е вечна – във всеки момент някъде има нещо, което се натрупва, а в някой следващ момент то пробива. Може да е енергия в разломи на земните недра, може да е обществено недоволство, особенов „определени прослойки“, а може и да е просто абсцес в нечие тяло, биологическо или по-висше.

Идва ми наум, че ако по някакво по-висше благоволение имах колона и преди да падне режима, вече трябвашеда съм се позовал на трудовете на идеологическата троица Маркс-Енгелс-Ленин. Например щеше да е много джазово да подметна мимоходомдиалектическия принцип за количествените натрупвания, водещи до качествени изменения. И всеки достолепен редактор с висок чин от ДС щеше дружески да си замълчи, че принципа го е измислил Хегел.

Едно време, по комунистическо, джакпоти нямаше, поне не в тотото. Сега се случват често – трупат се, докато ги удари някой късметлия или по съвременната езикова конвенция – тото-милионер. Разни топ-психолози, същите и без-пот-милионери, ни баламосват какво нещастие е това. Не мога да не се позова, макар и в перифраза, на Бай Ганя, който благодарение на промените се докопа до Свиленградската митница – вий на мене джакпота ми дайте, пък не ме учете! Не че съм мислил какво ще го правя. Вие мислили ли сте? Изобщо мечтаем ли?

Мечтите при социализма бяха простички – Лада 1600, апартамент в града, виличка на село. Отвъд трите ключа, тази троица на соц-религията – уреждане детето на работа в някое западно посолство. Екскурзия до ГДР и донасяне на чифт „вечни“ обувки Саламандър или до Унгария за дефицитния Рубик-куб. В краен случай до СССР за циркуляр за виличката. Всички тези благинки зависеха от по-висшето благоволение и придобиването на всяка от тях будеше всеобща завист. Печелеха се с роднински връзки и/или с вярна служба на (службите на) режима. Преплитащите се вериги на роднините и милиционерите. Тогавашнаталична икономическа инициатива беше ограничена до ежедневни тегели от Новотела до Магурата с цел уличнивалутни операции или друга някаква търговийка – нашенско розово масло, западна електроника, съветски хайвер, турски вафлички. Дневният икономически ефект от този черен бизнес беше обикновено колкото месечна учителска заплата иобикновено се харчеше в деня на придобиването му пак там някъде – между Новотела и Магурата, а тези социалистически предприемачи бяха редовни клиенти на милицията. В областта на сивия сектор пък можеше да се правискроменбизнес с видеокасети с „образователно“ съдържание. Или някое от нещата, описани в онзи смешен и до днес филм с Тошко Колеви с неговияопасен чар. Помните ли оттам визията за тежка сватба на покойния вече Георги Русев – роднина, милиционер, роднина, милиционер? Изпадането от тази свещена верига можеше да доведе до прибиране на излишъците, така както ги беше дефинирал Законът за собствеността на гражданите (ЗСГ).Тогава социалистическите медии начело с достолепните си редактори се захващаха с уличените и ги разкатаваха от напълно принципни позиции.

По същото време макро-икономическите сътресения се тушираха сразлични валутни операции, търговийка със съветски нефт на запад, западна електроника на изток и нашенско оръжие на юг. За тези операции, както и за ядрената авария в Чернобил, всички мълчаха в един глас. Такова било времето.

Веднага след началото на политическите промени паднаха ограниченията върху размера на собствеността. Вече всеки можеше да има колкото иска излишъци – банки, заводи, медии, партии. Да си купи готова виличка, дори в чужбина. Или, ако му стиска, повече вилички на стойност колкото всички заплати на всички учители за всичките им години трудов стаж. Не падна, обаче, ЗСГ. Пак можеше да ти съберат излишъците, както са си дефинирани още при социализма. Само дето излишъците вече се събираха с помощта на други еднитрибуквия. Появиха се също нови вестници, телевизии и радиа, както и свободата да публикуваш в тях каквото искаш.

Последните дни, обаче, напомниха и още нещо – загубиш ли по-висшето благоволение, достолепните редактори пак те разкатават. Нищо, че мълчат в един глас за иманетата на онези, които удариха историческия джакпот на червеното тото. Пак познатата верига – милиционер, милиционер, милиционер.

Дванадесетият законопроект за българския език

Негов вносител и автор (доколкото по смисъла на Закона за авторското право и сродните му права един законопроект може да има автор) е депутатът от БСП Любен Корнезов. В сборника „Закони на/за езика” (София, БАН, ИБЕ, „Хейзъл”, 2004 г. съст. П. Костадинова) в Показалец 1 са изброени всички 11 досегашни законопроекта, нито един от които обаче не стана правен факт.

В сайта на Народното събрание е публикуван законопроектът, но за съжаление не са публикувани мотивите, с които той се внася. А те биха били по-интересни, отколкото е самият текст на законопроекта.

Законопроектът очевидно преследва три цели: да затвърди статута на българския език като официален (особено в районите със смесено население), да запази автентичността на българския език (каквото и да означава това) и да създаде поредната бюрократична структура в държавната администрация – Комисия за опазване и развитие на българския език. Не ни стига Съветът за електронни медии, явно…

Най-задоволително е осъществена първата цел и това си личи от факта, че тя звучи най-смислено. Всъщност тя регламентира съвместното използване на официалния език в държавата и на малцинствените езици.

Недоумение обаче будят следните текстове от законопроекта:

чл. 6 Българският език е задължителен:

8. при наименования на учреждения, населени места, площади, улици и пътни знаци, гранични пунктове, летища, училища, търговски заведения, наименования на фирми, туристически обекти, хотели и ресторанти.

Цяла нощ се глумих над този текст какво точно означава. Ще ви бъда много благодарен, ако ми предложите тълкувания, защото явно оранжевият метеорологичен код в държавата действа отрицателно върху способността ми да тълкувам.

Налице са безумни разпоредби от вида на:

Чл. 3. Държавните органи, длъжностните лица и гражданите са длъжни да защитават българския език, както и да съдействат за неговото развитие.

Господин Корнезов, с хладно или с огнестрелно оръжие да го защитавам българския език?

В член 4 се появява силно юридическият термин „уважение”:

Чл. 4. Гражданите, които имат друго етническо самосъзнание, са длъжни да се отнасят с уважение към българския език и култура.

Втората цел на законопроекта – да запази автентичността на българския език, възпроизвежда начини да се мисли езикът, характерни за 50-те и 60-те на предишния век, когато са се наливали основите на съвременния български книжовен език и е кипяло активно „езиково строителство”.

Тази цел на законопроекта е заявена от начален текст, който има изцяло констативен характер:

Чл. 5. Българският език е гаранция за развитието на националната култура и наука, както и за националната идентичност на българския народ.

Истински шедьовър е цялата трета глава, която ще си позволя изцяло да цитирам:

Глава трета

РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

Чл. 8. Българският език се обогатява с нови изрази и думи чрез народното творчество, достиженията на науката и литературата.

Чл. 9. Изрази и думи от други езици се заменят с български, които възпроизвеждат техния смисъл

Чл. 10. Използването на диалектни изрази и думи е допустимо в литературните произведения и журналистиката.

Чл. 11. В речниците на българския език се включват утвърдените нови изрази и думи.

По отношение на чл. 8: всеки език „се обогатява” от хората, които са активни негови носители в даден момент, и те го „обогатяват” с това, което им е нужно.

По отношение на чл. 9: това на практика означава да се преведат на български не само чуждиците (ненужните заемки, според класификацията на българската традиционна лексикология), но и заемките. Тоест да преведем думи като театър, компютър, кино… Май ще стигнем до сръбската дума „позорище” („театър”)!

От чл. 10 оставаме с впечатлението, че един от основните проблеми на днешния български език си остават диалектните думи и изрази. Да, това е било проблем през 50-те години на XX век, но сега, изглежда, проблемите са други и най-вече – малоумното публично говорене на немалка част от днешните публични личности на България.

Член 11 не подлежи на коментар. КОЙ утвърждава новите думи и изрази?

Отговор ни дават някои точки от чл. 24 на законопроекта:

Чл. 24. Комисията за опазване и развитие на българския език:
2. приема задължителни и препоръчителни решения;
3. приема задължителни решения за замяна на изрази и думи от друг език с равностойни изрази и думи в българския език;
4. приема препоръчителни решения за обогатяване на българския език;
5. приема решения за усъвършенстване на българската граматика след обсъждане от специалисти по българско езикознание, писатели, журналисти и от обществеността;
6. предлага теми за научни изследвания за обогатяването и развитието на българския език;
7. организира издаването на речници на българския език с включване на нови изрази и думи

Смайващи се точките 3, 4 и 5.

Ако комисията реши ”да усъвършенства” българската граматика, като направи от българския отново предимно синтетичен език (с развита падежна система), какво ще правим тогава? Или вероятно под „българска граматика” се има предвид все пак българският правопис, където подобен тип кодификация е уместна. Не зная…

Или пък комисията решава, че през 2012 г. българският език трябва да се обогати с 20%. Жална ви майка, ако не го обогатите, граждани, според стандартите на комисията!

Член 11 не само че е смехотворен, но би породил и лош прецедент в световната лексикография. Освен това е и антинаучен, защото най-малкото издава непознаване на речниковото дело както у нас, така и по света.

Когато се описва как се формира съставът на Комисията за опазване и развитие на българския език, изцяло попадаме в контекста на 50-те и 60-те години на ХХ век: академици и член-кореспонденти на БАН; писатели; Софийският университет (все едно че той продължава да бъде единственият университет в България). За първи път обаче се появява Съюзът на юристите (ясно защо, впрочем); чудя се как не е включен и Светият синод на Българската православна църква, за да бъде идилията пълна…

Така или иначе, съставът на Комисията за опазване и развитие на българския език по-скоро внушава идеята за ретроградност, за някакъв консервативен езиков романтизъм, изцяло несъвместим с днешното битие на езика ни.

Силно се надявам, че Комисията за наука и образование на Народното събрание ще отхвърли тази дванадесета недомислица и че тя изобщо няма да стигне до Пленарната зала на Народното събрание. А ако реши, че все пак такъв закон е необходим, то нека го ограничи само в рамките на първата посочена от мене цел – да затвърди статута на българския език като официален, като го изчисти обаче от всички будещи недоумение членове и алинеи.

Горещници

Трите дни между 15 и 17 юли се наричат в народния календар Горещници. В Северна България им викали Чурлига, Пърлига и Марина Огнена. „Уикипедия” знае и как са им викали в Южна България. Цялата обредност е свързана с огъня и пожарите, които предизвиква. Марина Огнена съвпада с православния празник в чест на Св. великомъченица Марина. Така се казва и църквата в Пловдив, където се отбивам винаги, когато мога.

Горещниците се смятат за най-горещите дни в годината, някъде по тях гадаят какво ще е времето през зимата. Тази година жегата на моменти си беше направо африканска, но не знам това каква зима предвещава.

В един такъв горещ юли бях на студентска бригада в Златията – може би най-богатата българска земя. И толкова равна, че хоризонтът сякаш се изкорубя нагоре. Тогава за всички земи се грижеха ТКЗС-тата и рядко ги оставяха необработени. Работниците в онова ТКЗС, обаче, не бяха взимали заплати от април. Дори до Перестройката беше далеч, камо ли до времето, когато СДС щеше най-после да убие селското стопанство, вероятно за да не се мъчи повече.

На бригадата се запознах и с Бен – български студент от Африка. Беше винаги весел и горещините му действаха ободряващо. Само веднъж се просълзи – когато чу на някаква местна заря да стрелят с автоматично оръжие. Бил стрелял с такова в Африка. Не поисках да науча подробности. И аз бях стрелял с такова две години, почти без да се целя.

Бен много се глумеше за сметка на Боб Марли, сигурно се сещате – онзи реге певец с растите. Боб Марли го преследвали тъмните сили и това караше Бен да се залива от смях – докато разказва. Тези дни се опитах да намеря някоя песен, в която Боб Марли да се оплаква от тъмните сили, но не успях. Да си призная – никога не съм харесвал регето. С изключениe на „Dreadlock Holiday” на TenCC. Там е растиран антигероят, уличен бандит в Ямайка, крънкащ кинти от бял младеж. Освен че е вдъхновена от истинска случка, песента била екскурзия в регето. Може и така да е… Песни на Боб Марли и TenCC били включени в саундтрака на филма за „Фейсбук” – „Социална мрежа”. Не съм го гледал още.

Dreadlock е именно думата за растите. Имало дори цяла религия, последователите на която обикновено оформяли прическата си по този странен начин, техен бог бил императорът Хайле Селасие, управявал Етиопия цели 44 години. От власт го свалили тъмните военни сили, подкрепяни от СССР и после удържали почти до падането на комунизма. С много убийства и репресии.

Във „Фейсбук” пък наскоро видях интернет връзка към интервю на нашенски политически лидер, за чиято партия традиционно гласувам. Там той говори за някакви тъмни сили, които клатели правителството в угода на Русия. Бил патил от тях на времето и сега ги разпознавал, та щял да иде да предупреди правителството за знаците. Тъкмо да си помисля, че нещо е изтрещял от жегите и забелязах, че интервюто е старо – от късната есен на 2010-а. Към днешна гореща дата същият този лидер е вече сред клатещите правителството. Изглежда, че изтрещяването не му се е разминало, макар и да живее на по-хладничко.

Какво е станало с тъмните сили – не е ясно, но ако ги има, не вярвам да са мирясали!

Пътят на левчето

Тези дни усилено се обсъждат парите за представителни разходи на депутатите, тяхното изразходване, облагане с данък и пр. Много неща се казаха, доста демагогия се изля. Но няма съмнение, че народните представители трябва да получават достойно възнаграждение, като – разбира се – това трябва да става прозрачно и според закона. Какво става с финансирането на т.нар. независими депутати е детайл, дразнещ наистина, но не особено значим. В многословието потъна нещо по-важно и доста просто, както и това, което стои зад него. Затова ще се опитам да го представя.

Парламентът създава правила, по които се финансират политическите партии. Идеята е това да става от държавния бюджет, за да не се намесват нечисти пари, фирми, интереси. На практика това означава, че се спестяват част от разходите за лобиране на визираните потенциални подозрителни структури. Бюджетът се пълни от данъците на повече или по-малко коректните данъкоплатци. Част от събраното финансира партиите и парламента. В един момент депутатите изпитват нещо като срам и решават да отделят от получената субсидия, която явно не им е необходима в пълния си размер, за благотворителност. На пръв поглед достоен за уважение жест.

И така. Някой има нужда от помощ (например детето му се нуждае от непосилно скъпа операция). Той си купува лекарства, сирене и хартия, за което автоматично плаща ДДС. На хартията написва писмо, в което обяснява своята нужда, праща го по някакъв начин там, където трябва. Същото правят 1000 души. Молбите на 1-2 биват посрещнати с разбиране, депутатите решават да ги удовлетворят с част от парите за представителните си разходи, дошли от левчетата на просителя и на няколко милиона като него. Просителят естествено е благодарен (в оптималния случай детето му е спасено), като той, семейството му и близките му се чувстват задължени на благодетеля. Който, в името на прозрачността, не смята за необходимо да премълчи доброто си дело.

Въпросът дори не е само в това кой в случая на кого помага и защо това не става по някакъв друг начин – например направо от бюджета или от личните средства на депутата. Има и още нещо, което ме смущава. Подобна благотворителност всъщност укрепва старата представа, че съществува някаква група хора, които могат и да не са много читави, но имат специален статут и от време на време правят някакви добри жестове. По време на реалния социализъм те се наричаха номенклатура, имало ги е и по-рано, доста по-рано. Има ги и сега, за тях правилата не важат, тези хора изискват да им ръкопляскаме. Те смятат, че им се полагат всевъзможни постове (по възможност по няколко едновременно), независимо от това, че по правило отдавна са отминали своето ниво на некомпетентност или че възрастта им едва ли е особено подходяща за подобно натоварване. А когато се наложи все пак да се оттеглят, те смятат, че имат право да посочат наследниците си, които ако не са синове и дъщери (зетьове и снахи), със сигурност ще са по техния облик и подобие. И също ще са склонни да отделят част от представителните си разходи за операции на деца.

Революции

В този текст няма да стане дума за „Матрицата“. Нито за Великата октомврийска социалистическа революция, нея си я оставям за ноември. Имало и някакви културни революции, но какво им е културното и какво революционното – е съвсем друга тема.

Днес е годишнина от избухването на Френската революция, също и национален празник на Франция. Харесвам Франция и бих празнувал националния й празник, макар че дори френски не знам. Единственото смислено изречение, което някога съм казвал на френски, беше в една квартална видеотека на Клермон Феран. Опитах се няколко пъти да резервирам касета с нов филм, но касетата все я нямаше – въпреки резервациите. Тогава мобилизирах всичките си познания по френски за констатацията, че „са систем авек ла резервасион не марш па“, което би трябвало да значи нещо като: „Тази система с резервацията не работи“. Във Франция имало дори две юлски революции – втората 40-ина година след първата. Нямало телевизия да ги предава директно, но пък Дьолакроа нарисувал сцена от втората. Най-отпред Мариана – топлес, със знаме и мускет.

Освен символи като гилотината или Мариана – революциите имат винаги и конкретни мишени. Например стените на Бастилията, разделили несвободните от условно свободните. Или Берлинската стена, разделила цели два свята. За нея президентът Кенеди изрича знаменитата реплика: „Не ние построихме стената”. Някакви си 40-ина години след това цял свят я видя да пада – благодарение на телевизията.

Бях гимназист, когато се появи албумът „Стената” на „Пинк Флойд”, а скоро и едноименният филм. Там стената минаваше между хората дори. По едно време я взривиха, а едни дечица веднага започнаха да си строят нови стени. „Флойд” излязоха късметлии и 10-ина години след чисто естетския си филм имаха щастието да взривят макет на Берлинската стена в естествен размер. Грандиозно шоу беше, телевизиите на 52 страни са го предавали директно. След седмица ще станат 21 години оттогава. В следващите години стана ежедневие телевизиите предават войни и революции на живо. Например първата война в Залива. Днес и в Ирак е Ден на революцията, не знам точно защо. Напоследък можахме да видим и революциите в арабския свят. Накъде ще поемат „революционираните” общества тепърва ще видим. Резултатите рядко имат връзка със самата революция, доста често това е безсмислена поредица от убийства и насилие. Кой от танцуващите върху развалините на Бастилията или милионите, гледали шоуто на „Пинк Флойд” при Бранденбургската врата, би могъл да предвиди бъдещето, дори най-близкото? Коя от всичките такива крупни и резки обществени промени си е струвала наистина сълзите на едно дете? Което не пречи да се отбелязват годишнините им. С всенародни празненства и военни паради, понякога пак с убийства. Септември 1978, Лондон. Юли 1985, Окланд.

Струва ми се – някой ден неизбежно ще констатираме, че „са систем авек ла революсион не марш па”!

Разсъници

Исках да кръстя този текст „Просъници”, но се оказа, че има такава новела на Артур Шницлер от 1925 г., интерпретирана във филм на Стенли Кубрик. И понеже патосът на филма съвсем не пасва на намеренията ми, реших да си измисля друга дума. Просъници маркира просто състоянието между съня и бодърстването, а в разсъници долавям и някаква външна намеса за преминаване от първото към второто.

От случилото се напоследък бих отбелязал протестите срещу начина, по който мнозинството се кани да оцени дървесната сеч край Банско. Млади майки, младежи с ранички, велосипедисти, шарена групичка, малко хора, но колко прайд имаше в тях?! Представям си някои телезрители как са се тюхкали като са гледали. Ех, едно време…

Едно време гледах филма „Коса” на Милош Форман към десет пъти. Половината от тях в казармата. Помните ли го? За мен той си беше откровение. Дори без да разбирам докрай текста на песните. Например дълбоката мистичност на „Age of Aquarius”, „Епохата на водолея”. Колко в съзвучие е той с днешните очаквания за нова епоха и тревогите около прехода към нея.

Така кадрите от протестите срещу готвената индулгенция за банската сеч се смесиха в мислите ми с кадри и песни от „Коса”. Там младежи горяха призовките си за американската армия, тук протестиращите бяха написали нещо на малки листа с разкривен почерк. Дали не бяха призовки – за нас – да не стоим встрани, мърморейки за задръстения път, за политиците – да се пробудят от унеса на пликчетата, за еврочиновниците – да не се оставят да ги баламосват?

А всички ние би трябвало да сме гневни. Някой изряза наши мури – стотици декари с безценна гора, за да направи пасище за дойни крави. Краварите са отворили джобове като за световно. Хубава паша се очертава, хубави цифри, кеф-пашалък!

Конкретният резач е известен, една от спецификите на българската действителност – всичко се прави открито и нагло, пред очите на всички. Затова искам прожекторите да се насочат и върху фигурата на „алчния банскалия с топора”. Готов да сече и пребива в името на „сезона”, да мине през бременни жени и майки, че „сезонът” не чака. За „сезона” е угрижена и Нона! Други министри също. Ще ми се да ги е поне толкова грижа и за мурите ни. Фактически – не само за мурите ни и не само около Банско. Добре е да си зададем въпроса какво е препитанието на няколко хиляди души от Добринище, още няколко хиляди от Якоруда, от стотици селца из планините. Вероятно ще намерим отговора върху сателитните снимки. Голата истина за дългогодишната гола сеч. Без рекултивация.

Когато питаме насън, си е бълнуване, а ако сме будни, може и да не посмеем да питаме. Няма как да подминем, обаче, онова, което ни пратиха младежите от кръстовището. Призовка за разсъница! Новата епоха няма да ни чака. Age of Aquarius…

Как да избягваме максималната категоричност в изразяването си?

Колкото българинът не е категоричен в своето поведение, толкова той е категоричен в своето говорене. Когато говори, в речта му преобладават черно-белите оценки.

Така например в речта му с ниска честота се появява думичката някои. По-склонни сме да казваме, че всички хора обичат еди-какво си или еди-кого си или че никой не обича еди-какво си или еди-кого си. Твърде рядко обаче ни хрумва възможността да кажем, че някои хора обичат еди-какво си или еди-кого си. А ако имаме по-сигурни сведения — да казваме, че повечето хора или че малко хора обичат еди-какво си или еди-кого си.

Българите в твърде малка степен обичаме употребата на глагола изглеждам като вметната дума. Склонни сме най-често да се подчиним на общественото мнение и без замисляне да кажем Еди-кой си е корумпиран, като забравяме възможността, че въпросното лице може и да не е корумпирано. Когато твърдим нещо, ако не можем стопроцентово да докажем истинността на твърдението си, е по-добре да казваме Еди-кой си, изглежда, е корумпиран. По този начин ние си осигуряваме “авариен изход” и никой не може да ни обвини например в клевета. Когато употребяваме глаголаизглеждам като вметната дума, ние казваме, че така ни изглеждат нещата, без категорично да се ангажираме с истинността на нашето твърдение.

Наскоро попитах свои студенти, ако в момента са висши администратори, как ще предпочетат да резюлират документи: като употребят израза не възразявам или като употребят израза одобрявам. По-голямата част от тях, позовавайки се на своя опит в отношенията си с администратори, отговориха, че ще предпочетат да напишат одобрявам. А всъщност за предпочитане е изразът не възразявам, защото резолюцията одобрявам ангажира разрешаващия с положителна оценка. Резолюцията не възразявам казва, че аз, като администратор, не виждам законови пречки нещо да се случи, като същевременно не давам нито положителна, нито отрицателна оценка за намеренията на този, който иска да направи нещо.

Безличната употреба на глагола мога е много интересна в днешно време. Нейни синоними са изрази като възможно е, позволено е, допустимо е. Обаче чуваме или виждаме някой да казва: Не може посред нощ в елитно столично заведение някой да влезе със своите горили, за да си разчиства сметките със собственика. Е, как да не може, след като такива нещо наистина се случват! Как в този случай би трябвало да звучи изразът – ще попитате. Според мен изразът би трябвало да звучи така: Не би трябвало да може посред нощ в елитно столично заведение някой да влезе със своите горили, за да си разчиства сметките със собственика. А изразите може и не може без всичките тези уговорки е възможно да се употребяват, ако аз съм в позицията да давам или да не давам разрешение нещо да стане, тоест в ситуация, близка до ситуацията с одобрявам и не възразявам.